За една съботна сутрин

( Или защо думите, „Времето е в нас и ние сме във времето“, понякога звучът дразнещо.)

Събота е и една хубава утрин. Протягам се внимателно, но главата ме наболява.

В стаята е задушно, все едно 40 градуса лятно време, замрял въздух и оная тежест в главата която ти създава усещане за „мудното“ време. Все едно си на забавен каданс въпреки, че знаеш неверността на това усещане. Чустваш се сякаш търсиш бутона за рестарт, само дето дядо боже не е сметнал за необходима тази дребна функционалност тъй присъща и на най-евтиния комп.

Ставаш като препил, отиваш до прозореца и широко го отваряш. Чуството е като все едно едва сега си отворил очи след дълбок и тежък сън. Ефирна прохлада,огряна от усмихнато свенливо сутринно слънце и цвъркането на 2 врабчета, нещо което не си поглеждал отдавна.

Допирам ръка неволно до радиатора и сепнато я прибирам пред гърди. Опари ме!

Ех, колко хубаво щеше да бъде така през зимата да пари.

Погледа ми се отмести и се спря на започващото да цъфти вишнево дръвче долу пред сградата.

Така изобщо не е трудно да разбереш и приемеш съвета от будистката школа, „Живей в мига!“. ;)

Защо не мога да гласувам за блога ти?

;) благодаря за коментара. Оправих си аватарчето, уви менюто за настройка сигурно е правено от някой пиян . Дано оправят стиловата таблица на формуляра и без това интерфейса е в стил "блъскано" ;)